Миналата седмица гледах Moneyball. Гледах филма, защото се разказваше за първата компютъризирана система за анализ на бейзбол играчи в Америка, която е изпробвана в първенство и се е доказала като много печеливша. Това което ме впечатли в него беше една пластмасова чаша. В този филм всеки от треньор до мениджър на отбора носеше със себе си пластмасова чашка, в която плюеше. Предполагам това е любопитна подробност, която идва от реалния живот, а не е филмова измислица. Явно в бранша навика да плюеш е толкова силен, че се е наложило да въведат подобни мерки.У нас имаме подобен навик, но той е по-скоро вербален отколкото физически. В нашето общество да плюеш на улицата се счита за крайно невъзпитано, но да плюеш вербално е добре дошло - някои даже го смятат за форма на критика. Всъщност то си е плюене, нещо като характерна черта, която може да бъде обяснена с прехода, бедността, оцеляването, трудното ежедневие и негативната среда, в която живеем. Истината е, че сами сме влезли в капана.Когато се коментира изложба например оставаш с впечатлението, че никъде нищо интересно не се случва. Имало само една работа, която ставала, но всичко друго ... Не знам от къде идва илюзията да мислим, че в публичното пространство може да се показва само гениално изкуство. Може би е от образованието ни или от липсата на достатъчно жива и активна култура.Налага се представата, че ако не си Пикасо, по-добре е да си стоиш вкъщи, защото не ставаш. А ако случайно се осмелиш да излезеш на светло, ще плюем, защото не си гений и нямаш право да ни занимаваш със себе си. Истината обаче е, че много от “гениите” са признати след смъртта си и че обществото навремето ги е неглижирало. Също е истина, че от времето на Пикасо е имало хиляди добри и недобри художници, които са показвали творчеството си. Това, че всеки знае кой е Пикасо, е предимно заради добрата рекламна кампания. Когато пътувам, ходя в колкото мога повече музеи и галери. Това лято на огромната изложба на берлински художници “Based in Berlin”, помещаваща се в четири различни сгради, видях две работи, които си струваха. Но как си струваха! Все още ги помня. А това определено е нещо. Не е нужно да харесаме всичко, което ни се предлага. Да очакваме подобно нещо е наивно. Но пък е ненужно и да задушаваме всичко ново и неразбрано с негативизъм. За новата година си пожелавам да се сдобием с по една пластмасова чашка, в която да изхрачим жлъчта си и когато се наплюем, да критикуваме градивно и положително.
Как се прави изкуство в България? Има ли публика, има ли финансово обезпечeние, как стоят нещата с местата за излагане на изкуство? С тези и подобни въпроси се сблъсквам по време на интервюта, когато чета блогове, в лични разговори с други художници и по време на дискусии на тема изкуство. Отговорите са лесни: много трудно, не, не и няма. Но ако действително е така, то тогава как ще отговорим на логично последвалия въпрос: “А защо го правите тогава?” Отговорът отново е лесен: “Именно защото няма.” В тази връзка имам любим цитат от книгата “Понеделник започва в събота” на братя Стругатски. Той звучи горе-долу така: двама от героите се опитват да решат една задача, но не могат и един друг се наричат глупаци. Минава трети, който ги пита защо така се нагрубяват. Обясняват му и той възкликва: “Но тази задача няма решение!”“Знаем - отвръщат двамата в един глас, - именно за това се опитваме да я решим!”Първият пърформанс с Runabout project протече по следния начин: трябваше да сме част от Sofia Underground Fest и да направим пърформанс в двора на НБУ заедно с още няколко студентски групи. Четири часа преди началото директорът на университета пусна заповед, че забранява фестивала. Като причина изтъкваше, че художниците не искали да си махнат скулптурите - които не са част от фестивала - от зелените площи в двора. Истинската причина - оказа се - беше, че директорът бил в спор с художествения департамент. Организаторите на фестивала бяха в патова позиция. Вече бе твърде късно да се прави промяна и да се мести публиката, но решиха да не се отказват. Ние застанахме зад тяхното решение и преместихме събитието с няколко часово закъснение. Публиката беше страхотна, изчака търпеливо и ни подкрепи напълно. Припомняше се времето, в което цели концерти на Кирил Маричков са били местени от центъра на София в Красно село и то без мобилни телефони. Като резултат на цялото това фиаско двама души от моя екип се отказаха от проекта.Runabout project обаче не се отказва вече три години и 13 пърформанса. Миналият петък на 16-ти декември нашето 14-то изпълнение трябваше да се състои в студио 2 на БНР. В четвъртък следобед директорът на БНР издаде заповед и ограничи нашата публика дотолкова, че на практика отвън щяха да останат повече от половината хора, дошли да видят и да чуят какво правим. Като причина беше изтъкнато, че публиката е съставена предимно от пънкари и щяла да съсипе залата. Истинската причина - оказа се - е, че Alarma Punk Jazz има търкания с ръководството на радиото. Организаторите на събитието не се отказаха и успяха да сменят мястото в последния момент. Трябваше да направим “ДНК на думите” в Чешкия културен институт, за да може всеки, който иска да влезе и да ни слуша. Ние ги подкрепихме. Вчера почина Вацлав Хавел. Поради траур Чешкият културен център може да преустанови дейността си и да затвори врати за определен период от време. Днес трябваше да вземем поредното решение, дали да се откажем или отново да направим промяна в организацията на нашия пърформанс в последния момент и да рискуваме да разгневим публиката. Избрахме да не се отказваме. Заповядайте на 22.12.2011, четвъртък, от 21:30 в кино “Влайкова” на ул. “Иван Асен” 11 на “ДНК на думите”, 14-тия пърформанс на Runabout project.Ние ще продължим да правим това, което ни харесва - изкуство в България - макар и без финансово обезпечeние и достатъчно подходящи места. Има ли публика?
|
